Приветствуем гостей и посетителей нашего сайта!
Меню сайта
  • Главная страница

  • О Фонде

  • Мероприятия Фонда

  • Каталог статей

  • Обратная связь

  • Фотографии с мероприятий Фонда

  • Родственники Мажита Гафури

  • Филиал в городе Екатеринбурге

  • Услуги

  • Мини-чат
    Статистика

    Онлайн всего: 1
    Гостей: 1
    Пользователей: 0
    Форма входа
    Главная » 2016 » Февраль » 10 » МАЖИТ ГАФУРИ – СИН НА ДВА НАРОДА
    20:24
    МАЖИТ ГАФУРИ – СИН НА ДВА НАРОДА

    Историк, доктор наук, академик МАБИК  Ангел Христов опубликовал на новом сайте рассказ Мажита Гафури в переводе на болгарский язык http://kubrat.ucoz.com/blog/blgarskata_devojka_ajslu/2016-01-11-1#comEnt2

    МАЖИТ ГАФУРИ – СИН НА ДВА НАРОДА

           Какво знаем ние за нашите волгоуралски братя – почти нищо. Причини много – делят ни векове, растояния, традиции, конфесии, манталитет, обичаи и т.н. Солидни аргументи за да се оправдаваме. Но българския народ има една знаменателна пословица „Брат брата не храни, но тежко на този, който го няма!”. По тази причина ще се опитам да щрихирам литературния портрет на един велик волгоуралски българин – Мажит Гафури. Той се е родил в бедно учителско семейство на волжки българи (сега наричани татари) живеещи в Башкирия на границата разделяща Източноевропейската степ  от планинската верига Урал. Неговия жизнен път е сложен и многослоен, но творчество му на поет и писател винаги е било свързано с живота на татарския и башкирския народ. И ако ние, дунавските българи, имаме своя Иван Вазов, неговия волгоуралски аналог е Мажит Гафури. Ще си позволя един малък паралел: Иван Вазов пише за българските нрави и обичаи в „Чичовци” и любовна лирика в „Люляка ми замириса” , неговия волгоуралски брат Мажит Гафури му репликира с „Притчи о булгарских муллах” и „Черноликие”. А признателността на дунавскобългарския и волгоуралските народи към своите велики синове се изразява с именуване на националните театри „Иван Вазов”  и „Мажит Гафури”. Лично за мен върхът на творчеството на Гафури  е едно малко разказче, стила на което условно ще приемем, че е поезия в проза – „Булгарская девушка Айсылу». Вижте превода!!! 

     

    БЪЛГАРСКАТА ДЕВОЙКА  АЙСЪЛУ

    Мажит Гафури

                  Айсълу често изниква пред моя мислен взор – красива като букет полски цветя, привлича ме със своя поглед и ме обезсилва. В нейния облик, характерен за българските девойки всичко ме възхищаваше: и закръгленото лице с разлята по него руменина, и широко разтворените  очи в които черното си е черно, а бялото – бяло, и дългите черни коси, и гъвкавия като лоза стан, и маниера и да говори малко насмешливо, като подчертава всяка дума с приклепване на ресниците.

             Аз отдвна я обичах, но се стремях да се държа така, че тя да не разбере това. По това, как при нашите срещи се променяще нейния поглед и започваше да трепери гласа и, аз се досещах, че и тя ме обича.

             Веднъж, ние двамата се оказахме под сянката на дърветата. Аз чуствах себе си нищожество пред нейната красота и ръцете ми висяха безволни. И все пак като превито от вятъра дръвче аз се наклоних към нея и с примряло сърце, почти безпаметно си признах:

           - Аз наистина те обичам!

    Тя, за да изрази своето признание в любов, устремила погледа си в

    моите очи и сдържайки дъха си отговори:

            - И аз – също…

    В този миг очите и се напълниха със сълзи, две бисерни капчици

    заблестяха в лъчите на слънцето. Ние приседнахме на тревата под сянката на дърветата. Прелитащите от цвят на цвят насекоми се опитваха да кацнат на Айсълу, но като видеха, че тя се движи и не е цвете отлитаха. Аз не смеех да я докосна с ръка, току виж и тя отлети в небето. Ние, не откъсвайки очи един от друг се гледахме, а нашите души като че ли се сливаха в една. Обеснявахме се в любов като изразявахме чуствата си не с думи, а с очите и изражението на лицата си. Аз не снемах очи от нейното красиво лице, но се стараех тя да не забележи това. Очите ни бяха пълни със сълзи, защото ние знаехме – не ни е съдено да съединим нашите съдби. Тя ме погледна право в очите, изкашли се, въздъхна и сложи ръката си на моите колене. Аз взех тази нежна ръка, поднесох я към устните си и исках само да я целуна, когато внезапно се чу гласа на някакъв човек, които ни накара да се отдръпнем един от друг. Айсълу 1, като скрила се зад облака луна, изчезна сред дърветата.

             Скоро настъпи денят, когато Айсълу легна. Тя е чуствала, че и остава малко да живее и е чакала смъртта, виждайки в нея спасение от тежките мъки. Намирала окръжаващите я предмети некрасиви и искала по-скоро да се избави от тях. Като повдигнала трудно главата си, погледнала с очи пълни със сълзи майка си, която седяла до нея, казала „УФ!”  и сълзите в очите и изсъхнали. Главата и паднала на възглавницата. Душата и се сляла с проникващата през стъклото печална светлина и полетяла в небесната далечина. Безкръвните, пожелтели устни се разтворили като прощална иронична усмивка към този живот.

             Стрйната, белолица, черноока, с коса до кръста девойка Айсълу – къде е тя? От този ден в черната, влажна земя…

    1910 година

         Айсылу 1  от волжкобългарски се превежда като  Лунна  красавица.

             Ай = луна

             Сылу = красавица

    Просмотров: 271 | Добавил: gafuri | Рейтинг: 5.0/1
    Всего комментариев: 0
    Имя *:
    Email *:
    Код *:
    Поиск
    Календарь
    «  Февраль 2016  »
    ПнВтСрЧтПтСбВс
    1234567
    891011121314
    15161718192021
    22232425262728
    29
    Архив записей
    Друзья сайта

    Copyright MyCorp © 2017 | Бесплатный конструктор сайтов - uCoz