Поэтический рассказ Мажита Гафури "Булгарская девушка Айсылу" на русский язык перевел Марсель Гафуров. Ангел Христов Христов перевел на болгарский язык.

 

       Айсълу често изниква пред моя мислен взор, красива, като букет полски цветя, привлича ме със своя поглед и ме обезсилва. В нейната фигура, характерна за българските девойки, всичко ме възхищаваше: и закръгленото лице с разлятата по него руменина и широко отворените очи, в които черното си е черно, а бялото си е бяло, и дългите черни коси, и гъвкавата като лоза снага, и нейния маниер да говори малко насмешливо, подчертавайки всяка дума с приклепване на миглите. Аз отдавна я обичах, но се държах така, че тя да не разбере. По това, как при случайните ни срещи се променяше погледа и, как гласа и започваше да трепти, аз се досещах, че и тя също ме обича. Веднъж, ние двамата се оказахме под сянката на дърветата. Аз се чувствах нищожество пред нейната красота, а ръцете ми висяха безволни, като пречупени, и въпреки това, като наведено от вятъра дръвче, аз се наклоних към нея и с замряло сърце, почти не помнейки кой съм, си признах: - А аз те обичам! Тя, за да изрази своето признание в любов, устреми своя поглед в моите очи, и сдържайки дъха си, отговори: - Аз, също… В този момент очите и се насълзиха, две бисерни капчици заблестяха на слънчевите лъчи. Ние приседнахме на тревата в сянката на дърветата. Прелитащите от цветче на цветче насекоми, понякога искаха да кацнат и върху нея, но като виждаха, че тя се движи, и че не е цветче полетяваха към други цветя. Аз не се осмелявах да я пипна с ръка: току виж и тя полетяла към небето. Ние, непрекъснато се гледахме и нашите души като че ли се сливаха в една. Обяснявахме се в любов, изразявахме своите чувства не с думи, а с очите и изражението на лицата. Аз не снемах очи от нейното красиво лице, като се стараех тя да не забележи това. Очите и на двама ни бяха потънали в сълзи, защото ние знаехме: нам не е съдено да съединим своите съдби. Тя ме погледна право в очите, изкашля се, въздъхна дълбоко и сложи ръката си на моите колена. Аз поднесох нежната и ръка към устните си. Исках само да я целуна, но внезапно раздалият се глас на някакъв човек ни застави да се отдръпнем един от друг. Айсълу¹, като скрила се зад облаците луна, изчезна сред дърветата. Скоро настъпи деня, когато Айсълу легна. Тя е чувствала, че не и остава много да живее и чакаше смъртта, виждайки в нея спасение от тежките мъки. Тя намирала обкръжаващите я предмети некрасиви и искала колкото се може по-скоро да се избави от тях. Като повдигнала трудно главата си, погледнала с очи, пълни сълзи, майка си, която седяла до нея, казала „Уф” – и сълзите изсъхнали в очите и. Главата и паднала на възглавницата. Душата и се сляла с проникващата през стъклото печална светлина и полетяла в небесната далечина. Безкръвните, пожълтели устни се отворили, като че ли за насмешка, изпратена на този живот като прощаване. Стройната, белолица, черноока, с коса до кръста, българска девойка Айсълу, къде е сега тя? От този ден в черната, влажна земя…


Превод от руски: Ангел Христов Христов

Айсълу¹ - от волжскобългарски се превежда като „Лунна красавица”
Този разказ през 1910г. е победител в конкурса на списание „Шура” за чистота на използване на родния език в литературата. За първи път е публикуван в сборника „Тел яръшъ” („Езиков конкурс” – Оренбург, 1910г.) съставен от големия волжкобългарски учен, писател, историк, духовен и религиозен деятел Ризаетдин Фахретдинов